Форум България

Много популярна, дори банална е мисълта, че кризата носи не само заплахи, но и възможности. (У нас тази мъдрост често ни натрапват хора, които имат пряко отговорност за възникването или задълбочаването на кризите.) Това по принцип е вярно, стига да можем да се вгледаме и извлечем поуки от собствените си грешки, които винаги – в една или друга степен – са причина да попаднем във водовъртежа на кризата. Така се учим, а способността да се адаптираме чрез учене към околната среда е най-достоверният белег на интелигенността.

Една от основните причини България да се намира в тежка (и влошаваща се) социално-икономическа ситуация не е финансовият колапс на Запад, а

Склонността да се харчи повече, отколкото се произвежда

практика на мнозина българи и на обществото ни като цяло (особено, когато става дума за потребление). На думи всеки нормален човек би отхвърли подобно поведение, но на практика то се е превърнало във втора природа на мнозина от нас.

Причините за това неразумно отношение на българите към парите и тяхното харчене са много. На първо място, това е нечестното, а в много случаи – и некомпетентно поведение на обществените елити, на хората, които носят отговорността на ръководят, да сочат пътя, но и да идентифицират навреме заплахите. Вместо да предупреждават за проблемите, мнозинството от представителите на политическия, икономическия и медийния елит системно внушаваха илюзии за неотклонен икономически просперитет и че е дошло време хората да се отпуснат в потреблението (разбира се, благодарение най-вече на провежданата „мъдра и далновидна политика”.)

Дори когато надвисвахме на пропастта на финансово-икономическата криза, ни засипваха с лъжи - достатъчно е да припомним метафората на предишните управляващи, че ще осигурят „меко кацане” на бизнеса и домакинствата в условията на криза. За съжаление, към този измамен рефрен се присъединиха представители на ключови институции, които също поддържаха твърдението, че кризата е привнесена отвън и не се корени в дълбоки дефекти на икономиката на България и на провежданата от последните две правителства икономическа политика.

Суровите факти

за икономическата ситуация в страната, които няма как да заобиколим, са на дневен ред - огромни текущи дефицити (22% от БВП през 2007 г. и 24% през 2008 г.), галопиращо нарастване на кредита и бързо задлъжняване. Брутният външен дълг е 37 млрд. евро, или 108% от БВП, включително 14 млрд. евро краткосрочен външен дълг. В резултат левът поскъпна с 40% между 2002 и 2008 г., а производителността на труда изостана от ръста на заплатите. Според анализ на Българската стопанска камара за същия период производителността на труда е нараснала само със 7,5%, а заплащането на един зает - с 26%. Така разходите за труд за единица добавена стойност - обобщаващ показател за конкурентоспособността - се повишиха със 17,5%.

Изборите отдавна отминаха, но голямото политическо предизвикателство остава – да се очертаят основните заплахи и съответните задачи през публичното управление в стратегически план, а един от водещите въпроси е как да се възстанови конкурентоспособността на страната в условия на валутен борд. Ясно е, че това не може да няма политически последици – да вършиш необходимите неща в подобни тежка ситуация означава да допуснеш и да заживееш с мисълта, че най-вероятно ще бъдеш намразен и дори изхвърлен от властта. Старите партийни играчи не можеха дори да допуснат такава мисъл, а за новите управляващи още не е ясно дали могат да бъдат способни на такава саможертва.

Жизнено необходимо е да се появят лидери, които да заявят открито неизбежната цена, предявена за плащане на обществото ни –

Не ни очаква никакво „меко кацане”

пред нас е продължителен период (не месеци, както и внушават, а години) на микроскопичен икономически растеж и съвсем несимволичен спад на доходите. Докато издържим и дочакаме възстановяването.

Разбира се, необходими са не просто търпение и издръжливост. Едва ли има по-добра илюстрация за пълното безплодие на досегашните елити от така нареченият план „Станишев” – един вече доказано провален хаотичен набор от намерения за харчене на пари без идея, при това разчетен само до изборите.

И така, от страната на обществените елити картината е нерадостна – през последните години те показаха, че не са в състояние да прекрачат границата на своите егоистични и в много отношения глупаво разбирани интереси. Не са способни да се откажат от демагогията и користната употреба на властта, да погледнат истината в очите и я оповестят на обществото, за да се мобилизират колективните ресурси. Новото правителство на страната е длъжно да посочи истинските числа (но не, за да се оправдава с тежкото наследство), да направи обосновани прогнози, да очертае вариантите и да изброи мъжествено

Реалните цени на неизбежните мерки

Това би бил първият реален резулат от работата му, за който не е нужно непременно да чакаме 100 дни.

Но проблемите в отношението на българите (и особено на по-младите поколения) към парите и свързаните с тях  проблеми и рискове не могат да бъдат обяснени само с грешките и греховете на управляващите и елитите. Мнозина уж опитни и улегнали хора у нас имат твърде странни представи за парите, така че няма основания за почуда във връзка с липса на реализъм у младите относно финансовото им настояще и бъдеще.

Степента на неадекватност в очакванията на децата ни относно перспективата за високи доходи би трябвало да ни казва доста неща – както за тях, така и нас самите. Вярно е, че проблемът е световен – например, в едно свое изследване американският психолог Чарлз Шваб установява, че 73% от интервюираните 1000 американци на възраст между 13 и 18 години, вярват, че ще печелят “много пари”, когато пораснат. По-конкретно, момчетата тийнейджъри очакват да печелят средно по 174 хил. долара годишно, а тийнейджърките – средно по 114 хил. долара.

Аналогични (разбира се, по смисъл и посока, а не по абсолютни суми), установяват и някои, за съжаление, епизодични проучвания у нас.

Може би било нормално, че

Младите хора надценяват бъдещите си доходи

ако мнозинството от тях планират да станат като Димитър Бербатов, Валентин Златев, Глория или „поне” висококвалифицирани учени, компютърни специалисти и оперни певци. Но фактите показват, че спортът, шоубизнесът и други най-скъпо платени у нас занятия са в средата на йерархията от предпочитани бъдещи професии на изследваните български младежи. На много по-голяма популярност се радват правото, медицината, кариерата в областта на високите технологии, дори по-традиционни професии като стопанският мениджмънт, психологията и публичната администрация.

Някои биха казали – какво толкова, нека си фантазират младите, много скоро ще видят какви са реалностите на живота. Но точно в това е проблемът. Тези млади хора много скоро ще трябва да започнат да взимат истински финансови решения, които ще влияят върху следващите години и дори десетилетия от живота им. Някои от тях, неспособни да преценят точно бъдещото си материално положение, вече правят грешни стъпки – голяма задлъжнялост, прекомерно харчене за различни неща, неспособност да оползотворят наличните пари във важни моменти от живота.

Ясно е, че надценяването на бъдещата работа и съответните доходи може да има сериозни последици, и това без съмнение трябва да се превърне в тема за дискусия. Но за да стигнем дотам, трябва да разберем защо немалка част от днешните млади българи са убедени, че не след дълго ще бъдат богати или поне твърде заможни. Отговорността се поделя между редица фактори, между които изпъкват три – медиите, обществото и семейството.

Аз не споделям генерализираните обвинения от типа “медиите са виновни за всичко”, най-малкото, защото медиите не попадат под общ знаменател. Но няма съмнение, че голяма част от българските медии всекидневно ни бомбардират с куп подробности от живота на богатите и известните. Младежите, които потребяват прекалено много “новини” от този род, могат наистина да си изградят превратна представа какво е нормален стандарт на живот, да не говорим за това, че често става дума за фалшиви кумири.

Не по-малка роля за ставащото има обстоятелството, че през последните десетилетия в обществото ни се наложи идеята, че “парите правят човека щастлив”. Истината е, че това е част от нашата култура, а младите от последните поколения просто я усвояват. Може да звучи наивно, но много от нещата, които ни правят щастливи, като чувството за цел в живота и пълноценните отношения със семейството и приятелите, не могат да бъдат отчетени като част от брутния ни вътрешен продукт или растежа на икономиката ни.

Накрая, вина имат родителите, особено по-заможните от тях.

Заменяли ли сте кола в чудесно състояние за друга, само защото е нова? Оплаквали ли сте се от финансовото си положение, молейки се на глас да спечелите голяма сума от тотото? Изразявали ли сте завист към някого заради доходите или стандарта му на живот? Ако това се е случвало, защо се учудвате, че децата ви са такива крайни материалисти?

Ако родителите вярват, че колкото повече притежават, толкова по-добре, децата им също ще възприемат тази гледна точка. Тийнейджърите обаче са в опасна ситуация, защото обикновено нямат житейския опит, който да им помогне да разберат, че парите са ограничен ресурс и че всеки разход има своите последици. Днешните млади българи виждат, как родителите им пазаруват безразсъдно, живеят на кредит или се състезават по благосъстояние с колеги и съседи и започват да си изграждат нереалистични представи за живота.

Времената на криза са много полезни, за да се преосмислят някои вредни навици, заблуди и стереотипи в отношението на българите към материалното благополучие и парите. Нелепо е в съвременно европейско общество мнозина да очакват, че благоденствието идва с фиш от тотото или в резултат от участие в поредното „риалити-шоу” и да предават такава нагласа на подрастващите. Впрочем, също толкова нелепо е да се надяваме, че българската икономика, социална политика и образование ще достигнат високи стандарти единствено чрез усвояването на парите от европейските фондове.