Форум България

Вече почти три години България е член на Европейския съюз. Еуфорията отдавна отмина, засилват се разочарованието и страховете, голяма част от българите не виждат позитивен ефект след промяната. Една от причините е, че всъщност българското общество и особено българската държава не са преминали в наистина „европейски режим” на функциониране. Има сериозна доза истина в начина, по който продължаваме да използваме местоимението „те”, вместо „ние”, когато говорим за европейските дела.

Основната отговорност за липсата на позитивни промени носи българският политически елит, мнозинството от който не иска, а очевидно и не може да започне да мисли и действа така, както правят водещите европейски държавници. Ето някои уроци, които българските политици не научиха през изминалите три години.

Урок № 1: съвременната държава има мощни лостове за въздействие, въпросът е дали иска да ги използва

У нас упорито се твърди, че правителствата въобще, в частност управлението на нашата държава, са станали почти безпомощни, тъй като са загубили голяма част от властта си, било в полза на глобализирания пазар или Брюксел, било по отношение на частния сектор или групите на интереси. Този мит има известни основания, защото някои могъщи сили наистина ограничават донякъде полето за маневриране на държавното управление. И все пак, базисният властови капацитет на държавата не е спаднал - например, способността и желанието й да налага данъци «пращят от здраве». Поне що се отнася до страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, през последните десетилетия делът на публичния сектор в БВП не е спаднал, а се е увеличил. Нещо повече, (за разлика от данъчните ставки) приходите от данъци също са се повишили. Класациите по конкурентоспособност показват, че много от водещите икономики в света се наблюдават и контролират от относително «голяма» държава. Вярно е, че като цяло правителствата ограничиха ролята си в прякото ръководство на икономиката (вече не съществуват огромните бюрократични структури, управлявали одържавената индустрия, ценовите или подоходните политики), но нишата веднага бе запълнена от активизираната намеса в областта на общественото здраве, грижите за възрастните и децата, сигурността и обществения ред.

Българските политици се оплакват, че са «с вързани ръце», но основната причина е, че заблудата за държавното управление като безпомощен страничен наблюдател им е изгодна – те се научиха да я използват като удобно алиби, когато им изнася.

Урок № 2 - доверието е най-важният капитал на всяко управление

Не едно българско правителство (и особено предходното) може да послужи като христоматиен пример за това, как държавното управление може бързо и тотално да загуби доверието на обществото. Даже имаме нашенска рецепта – лицемерната реторика от типа «нещата постоянно се подобряват», съчетана с низ от скандали на различни равнища, рушат безотказно моралния образ на властта в момент, когато политиците на много места по света и без това се ползват с ниско уважение заради нереалистичните им обещания, неефективните действия и неспособността им да казват истината.

Днешното управление на България трябва да разбере, че може да обещава само това, което може да изпълни и че не бива да проявява толерантност към нечестността и лицемерието във властта. Нашият политически елит досега проявяваше «кокоша слепота», пренебрегвайки тясната връзка между информираността на хората относно публичните институции и доверието им в тях.

Ниското доверие в управлението обаче не е неизбежно. Съвременното общество в демократичните страни несъмнено е по-недоверчиво, но на редица места доверието в правителствата се е повишило, а дори и в западния свят, където по принцип то спада, картината е разнообразна. Например, през 1975 г. едва 20% от американците на възраст между 18 и 29 години са имали доверие във военното ръководство, но през 2000 г. армията е американската институция, ползваща се с най-високо обществено доверие (63%, на фона на 25% доверие в Конгреса). Обяснението е свързано както с ефективните действия в Гранада, Панама и при войната в Залива, така и с успешното решаване на някои болезнени проблеми (като расовата интеграция и противодействието на употребата на наркотици).

Важната поука, която у нас все още не е разбрана, е, че доверието в управлението се влияе много повече от поведението на институциите и лидерите, отколкото от някакви въображаеми глобални тенденции. Най-общо казано, институции и държавници, които са компетентни, преследват ясни публични и морални цели и честно признават грешките си, имат голям шанс да запазят доверието към себе си. За съжаление, много малко български политици се държат по този начин.

Урок № 3 – държавното управление системно пренебрегва необходимостта да мисли и действа стратегически

Нашият елит (за съжаление и новото правителство) продължава да се позовава на европейски примери и практики, но упорито не желае да направи

„стратегически одит” на държавното ни управление – обективно сравнение на реалните показатели на България с тези на други страни от Европа и света. Редица наблюдения показват, че в началото на ХХІ в. най-добри конкурентни показатели имат по-малките страни от Северна Европа, а не големите държави, които доскоро бяха сочени като образец (САЩ, Германия, Франция и Япония). Всички тези северноевропейски страни са открили качествено нови начини за съчетаване на откритите икономики с открити политически системи, водещо до високо ниво на капацитет, особено в областта на човешкия и социалния капитал. Нациите, рязко подобрили позициите си през последното десетилеие се отличават и с друга обща характеристика – силен акцент върху дългосрочното, стратегическо мислене и политическо действие. Повечето от държавите, които днес са в челото на класациите по конкурентоспособност – Финландия (№1), Швеция (№3), Тайван (№4), Дания (№5), Норвегия (№6), Сингапур (№7) – са изградили в своите администрации специализирани звена, чиято основна задача е да разработват дългосрочните стратегически направления и да отправят предизвикателства към силите на статуквото. Такова нещо у нас няма, няма и осъзнаване на необходимостта реално да се направи и използва.

Особено полезно в това отношение би било осмислянето на опита на Великобритания, където през последните години бе извършена истинска «тиха стратегическа революция». Не само в офиса на министър-председателя, а и във всяко министерство бяха изградени стратегически екипи, по правило в твърде «шарен» състав – висококвалифицирани държавни служители, учени, представители на неправителствения сектор и бизнеса. Основният резултат е, че всички британски министерства имат петгодишни стратегии и вече е преодоляна заблудата, че ако министърът се заобиколи с няколко «умни глави», проблемите са решени.

Само такъв подход може да ни помогне като нация да се справим с проблеми, които днес ни изглеждат нерешими – започвайки от демографската криза и завършвайки с производителността на икономиката ни.

Урок № 4 – държавното управление трябва да ползва знания от независими източници

Европейският опит показва, че доброто управление в наши дни се характеризира с дълбока промяна на отношението между власт и знание. Досегашните български правителства (и настоящето включително) разчитаха предимно на някакви идеологически постулати, политически инстинкт или политически комбинации. Но и у нас ще трябва да се проумее, че съвременното управление е преди всичко наука. Част от тези знания се натрупват в университетите, други можем да получим от нашите партньори и международните организации, в които членуваме, трети са налице вътре в самата система на управлението. Пълноценното използване на тези знания може да ни помогне да преосмислим някои постулати, които приемаме за аксиоми. Например, редица проучвания в най-развитите европейски и други  страни са установили, че връзката между инвестициите в образованието и националното ниво на академични постижения е слаба, или че увеличените разходи за репресивно противодействие на производството и разпространението на наркотици обикновено се съпътстват от укрепване мрежите на организираната престъпност.

Урок № 5 – ефективното държавно управление трябва да

бъде открито към гражданското общество

Едно правителство, и държавното управление като цяло трудно може да се самообновява. Разбира се, силните, динамични лидери (ако ги има), могат да теглят напред, да увличат, но обикновено най-ценните нови идеи идват отвън, от гражданското общество, от социалните движения и интелектуалните общности. Колкото и да е неразвито българското гражданско общество, то има значителен потенциал, който засега е пренебрегван от управляващите, защото нашите политици не могат да проумеят, че основната им задача е да създават условия за реализацията на добрите идеи, а не да са техни творци. Всички най-актуални политики, реализирани от европейските правителства, като защитата на потребителите, борбата срещу бедността, защитата на околната среда и предотвратяването на промените в климата, се родиха именно в гражданското общество и след това бяха възприети от държавата.

Затова е толкова важно държавното ни управление да се отвори за идеите и предложенията от средите на бизнеса (но почтения!), неправителствените организации, науката, публичната администрация. Няма да постигнем напредък, ако не бъдат преустановени импулсите към секретност и затвореност, изразяващи се в периодични напъни за ограничаване на обществения достъп до информация, нито ако не се разчупи моделът важни политики да се разработват в много тесни кръгове, скрити от погледа на учените, практиците и обществеността. В това отношение поне кабинетът «Борисов» направи добри стъпки, откривайки достъпа до стенограмите от заседанията на Министерския съвет.

Урок № 6 – добро управление е невъзможно без цялостна философия

У нас много често се акцентира върху прагматизма, върху умишленото избягване на ясни идейни, политически и морални рамки и критерии на управленските действия. Мотивът е да се привличат съюзници на управлението, да не се предизвиква «излишна» съпротива срещу неговите решения. Понякога истинските причини са още по-лоши – влияние на корпоративни интереси и корупция по високите етажи на властта.

Ако обаче липсва и не се проявява в действията цялостна управленска философия, не е възможно да се постигне хармония в поведението на армадата от държавни институции и политически играчи. Българското държавно управление страда от особено сериозен дефицит в това отношение, който се проявява в неспособността му да убеди обществото в стойността на посочените цели, моралността на използваните средства и справедливостта на преследваните резултати. Тази задача не може да бъде изпълнена от неправителствените организации, университетските учени и журналистите. Докато не бъдат очертани честно и компетентно реалните приоритети, които искаме и можем да постигнем, българският управленски прагматизъм ще прилича на гол охлюв – ще помага да управляващите да се изплъзват, когато са приклещени в трудни ситуации, но няма да тласка към постигане на реален напредък и няма да обединява нацията.