Форум България

Александър МАРИНОВ

Както обикновено става у нас, едва отшумяха едни избори, и вече се надига нова вълна на съперничество за любовта на избирателите. Проблемът е, че т.нар. частични избори съвсем не са епизодично, а системно явление – непрекъснато някой, получил доверие да упражнява дадена публична длъжност, решава, че всъщност е по-добре да опита другаде да поработи „на полза роду”. Разбира се, без да пита тези, които са го избрали. Само по себе си, това е нетипично за нормалните демокрации явление, където, за да оправдаеш доверието на гражданите, трябва да изкараш (по възможност добре) един пълен мандат и да се отчетеш за свършеното. Ако изборните ни представители прехвърчат като пчелички от един на друг стол във властта, логично е, че демократичната отчетност губи смисъл или поне се изражда в ПР-упражнения.

Основната причина за това е намесата на субективни или конюнктурни съображения в нормалната кадрова политика на политическите партии. Партии или лидери, уважаващи демократичните принципи и правила, не би трябвало да си позволяват да местят когато и защото им скимне кметове за министри и обратно, депутати за кметове, министри на външнополитически постове. Естествено, всеки има право на избор на кариера, която му пасва най-добре, но за това трябва да се мисли, преди да се поиска доверието на избирателите.

Най-засегната от тези хаотични кадрили е местната власт, което е една от причините за нейното деформирано разбиране било като придатък на централните държавни и партийни институции, било като давано под аренда квазифеодализирано парче от територията на страната. Този процес се задълбочи до крайност след 2003 г. и както виждаме, столичният град вече 6 години вегетира в условията на „полумандати” на своите градоначалници. Вярно е, че Бойко Борисов изкара четири (две по две) години на „Московска” 33, но в две принципно различни ситуации, с различни мнозинства и с различни –доколкото въобще ги е имало – стратегии за развитие на града. (Това обстоятелство създава както сериозни проблеми, така и доста удобни поводи за оправдаване на несвършеното и за адресиране на претенциите към бъдещето на града, който расте, но не старее.)

Не искам да подценявам нито свършеното, нито желанието да се свършат полезни неща от тези, които управляваха София през последните години. Но постът кмет на столицата наистина е твърде важен, за да бъде заеман между другото, за малко, докогато прецени някой или просто както се случи. Ако искаме градът ни да излезе от състоянието на (някому очевидно изгоден) хаос, той трябва да се управлява стратегически, с достатъчно далечна перспектива, а за това са нужни управленци, за които престоят в общината не е просто транзитна спирка към по-атрактивна дестинация.

Именно в този контекст трябва да се разглеждат предстоящите частични избори за кмет на София. Полезно е да се види, дали партиите, които традиционно играят важна роля в столицата, са решили да предложат нещо по-различно, стойностно, трайно – и като политика, и като личности, които да я реализират. (Не подценявам инициативите на гражданското общество, но издигането на кандидати на блогърите или на велосипедистите за съжаление няма да се отрази върху крайния изход на състезанието.) Отговорът, уви, е твърдо отрицателен. Проблемът не е в това, че имаме един вероятно предопределен краен резултат (някои вече нарекоха тези избори „състезание с един кон”), а в предопределената стерилност на уж полезното демократично състезание, в което участниците възприеха странни и не особено благовидни роли.

ГЕРБ, които очевидно вече вярват, че са победили всички и всичко завинаги, показват, че столицата е тяхна изконна територия и играят ролята на

Бабаитите

Подходът на управляващата партия към изборите за кмет е прост и ясен – „няма проблеми”. И според бившия кмет (настоящ премиер), и според почти сигурната бъдеща кметица (настоящ министър и бивша заместник-кметица) градът е бил управляван добре, това се вижда от всички, на гражданите е ясно какво да очакват и няма много-много какво да се дискутира. Ако се изтъква някакво предимство на „платформата” на ГЕРБ, това е, че за разлика от предишните години, сега градската управа ще има подкрепата и разбирането на едно благосклонно централно управление на страната. Като израз на благородно великодушие управляващите заявиха, че кампанията им щяла да бъде „позитивна” (на фона на съотношението на силите и поуките от парламентарните избори оставаше и да бъде негативна).

За съжаление, доста въпроси относно извършеното през последните години и намеренията за бъдещото развитие на столицата остават ненапълно изяснени. Градът продължава да е пренаселен, неуреден и жертва на произвол от страна на хората с власт и много пари. Проблемите на София няма да се решат само с пускането на един диаметър на метрото, с някои важни, но частични пътни решения и евентуалното построяване на инсталация за преработване на отпадъци (без да подценявам ползата от тях). В града има тежки диспропорции и кризисни процеси, чието преодоляване освен много пари изисква още две важни неща – професионално обосновани политики и компетентно и почтено управление, способно да създаде условия за гражданско доверие и участие в делата на общината.

Спорен е и начинът, по който бе решена кадровата страна на въпроса. Йорданка Фандъкова е симпатична жена, поведението й е културно и улегнало, най-вероятно (макар че няма достатъчно категорични публични доказателства) се е справяла добре с работата си в общината. Засега не сме видели какви политики предлага нейният екип в сферата на образованието, науката и проблемите на младежта – област, доста по-широкообхватна и трудна от ресора на един заместник-кмет. Възниква основателният въпрос – ако Фандъкова е най-подходящият кандидат на ГЕРБ за кмет на столицата, защо бе необходимо да бъде номинирана и избрана за министър? Защото няма други добри (и ползващи се с доверие) кандидати, или за да има бъдещата кметица един престижен запис в биографията си? При това, би трябвало да е ясно, че за този кратък период тя обективно не би могла дори да изработи стратегическа програма в сферата на образованието и науката, камо ли да отчете някакви първи резултати от реализирането й.

С една дума, ГЕРБ и Бойко Борисов се държат така, сякаш са недосегаеми – никой не може да ги спре, от никого нямат нужда, успехът им е предопределен. Увереността в собствените сили, особено когато правиш правилните неща, е хубаво нещо. Но неусетният преход от усещането за сила в резултат на общественото доверие, през чувството за обреченост на победи до самочувствието на неизменно правия, е коварен и опасен. Управляващите не бива да забравят защо бе така силно намразена тройната коалиция – не само заради конкретните грешки и злоупотреби, а и заради демонстративното нежелание да се съобразяват с който и да било „извън схемата”. С това не казвам, че ГЕРБ е заприличал на тройната коалиция, а просто, че нито един управленец не е застрахован от този риск.

Не по-добра е картината в лагера на социалистите, които изцяло поеха ролята на

Битите

след смяната на властта. НДСВ е политически мъртвец, а с такива никой не се занимава. ДПС се потопи дълбоко с надеждата да минимизира жертвите. БСП е прекалено голяма и прекалено стара партия, за да прилага тези трикове. Тя стои полуповалена, яде бой и изглежда така, сякаш лидерите й се надяват, че бабаитите ще се уморят да ги бъхтят и постепенно ще се потопят в грижите и изкушенията, свойствени на всяка власт.

Това би било вярно, ако в социалистическата партия не предстоеше голямо, генерално сражение за командните позиции. Именно процесите на прегрупиране на силите и съсредоточаване на резервите (а не някакви идеи за политики и стратегии) доминират в поведението на БСП преди кметските избори в столицата. Сблъскаха се не просто два лагера, а два манталитета, чието противопоставяне е типично за елита на БСП.

Крилото на Румен Овчаров, опиращо се главно на софийската организация на партията, постъпи стратегически правилно, като още в пушилката на изборното поражение се ориентира към активно поведение и излъчи един съвсем приличен кандидат за кмет – Георги Кадиев. Разбира се, нито Кадиев, нито друг потенциален добър кандидат на БСП (да не говорим за бутафорните такива) не може в момента да даде равностоен бой на ГЕРБ, камо ли да победи партията на Борисов в София. Голям успех би било дори, ако финалът на състезанието се отложи за втория тур, но и това ще бъде следствие от други причини. Но издигайки един достатъчно интелигентен и компетентен човек, Овчаров отправи към партията си важно послание – не е страшно да те бият, страшно е да заживееш с мисълта, че нормалното състояние на нещата е да се пазиш да не набият.

С този ход ръководството на БСП-София не просто даде добър знак на най-голямата организация на партията. Това бе силна стъпка лично за Овчаров, защото влезе в ярък контраст със страхливото и недостойно поведение на председателя на партията Станишев. Бившият премиер не само не си подаде оставката, а показа, че ще направи всичко възможно да остане на поста си, каквото и да струва това на партията. Ниската политическа класа на Станишев пролича най-вече от това, че дълго време не можа да избере правилната линия на поведение – първо оспори кандидатурата на Кадиев като „твърдо партийна”, и едва в последния момент се сети, че много по-прагматично е „да застане изцяло зад нея” с мотива, че сега е време „да се консолидира партията”. Впрочем, софийските социалисти сигурно се молят Станишев и хората му да не правят „всичко, което е по силите им” за кандидатурата на Кадиев, защото приведените от председателя на БСП примери за минали действия не са окуражаващи. През 2003 г. тази „помощ” от „Позитано” попречи на Стоян Александров да спечели, а за кампаниите на Татяна Дончева през 2005 г. и на Бриго Аспарухов през 2007 г. Станишев по-добре да не бе припомнял.

Но ако битите очевидно са обречени на нова порция бой, още по-тежка е ситуацията на двете традиционни (и традиционно силни в София) десни партии – СДС и ДСБ, които влязоха в нелицеприятната роля на

Страхливите

т.е. на тези, които въобще не се осмеляват да влязат в сблъсък. Поведението на десницата е дълбоко погрешно и не може да бъде оправдано с никакви конюнктурни, вътрешнокоалиционни или личностни съображения. Аргументите, че не е редно да се конкурират партии от „семейството” на ЕНП също са несъстоятелни. Най-разбираемо е желанието да се предотврати поредна тежка загуба, но именно тук е проблемът. Партиите и лидерите се явяват на избори не само когато им е гарантирана победа, успех или поне достойна загуба. Изборите са момент за идентификация, за лансиране на нови хора, за диалог с гражданите. Отказът от явяване на избори (каквито и договорени политически ползи да носи) е сериозна стъпка към политическото небитие.

Наивно е да се мисли, че ако СДС и ДСБ не се явят на демократично състезание срещу ГЕРБ (все пак, не става дума за война на живот и смърт), това ще гарантира комфорт на управляващата партия. (Не е ясно как с това свое поведение двете партии ще мотивират своите привърженици да гласуват за кандидата на ГЕРБ, а не е сигурно, че БСП отново ще бъде достатъчно силен дразнител.) Като застават „на завет” десните оставят ниша, а политиката (както и природата) не търпи празно пространство. Най-вероятно, срещу настоящото управление ще се оформи алтернатива, и съвсем не е сигурно, че тя ще бъде само отляво, нито, че ще бъде по-добра. Демократичната политика е постоянно състезание на доказване пред гражданите, а опитите за извоюване на монопол са не само несъвместими с демокрацията, но и обречени – рано или късно – на провал.